Пол Макартни е легенда като никоя друга. След като създава музикална история с „Бийтълс“, той продължава да твори и вдъхновява хората години по-късно.
„Yesterday“ e най-популярната песен за всички времена. Той е човек, който купонясва с Мик Джагър през 60-те. Макартни е на върха, докато в историята оставят 15 премиери на Великобритания и 13 америкнски президенти. Пол вече е известен, когато Кенеди е застрeлян и когато човек стъпи на луната. Вдъхновение на мнозина в музикалния бизнес – от Ноъл Галахар до Ед Шийрън. Въпреки цялата слава, той си остава земен човек.
След като години наред иска да се отдалели от „Бийтълс“, в един момент той приема миналото и осъзнава значението му. Пред британското издание на GQ Макартни споделя, че двамата с Джон Ленън са се помирили и са били приятели в последните години преди смъртта му.
„Когато „Бийтълс“ се разпадна, вероятно има заблуждение, че ние се мразeхме. Това, което осъзнавам сега, е, че бяхме семейство. В едно семейство има различия, някои искат да правят едно, други да се занимават с нещо различно“, разказва Пол.
Той говори и за славата, тъй като тя е част от живота му вече около 60 години. „През 60-те години беше напълно различно. Славата беше нещо ново, невинно, вълнуващо. Когато някой те помоли за автограф, даваш два. Искаш да го правиш. Постепенно нещата се промениха. Сега, когато някой дойде при мен, докато вечерям, казвам: „Може ли да изчакате, докато се нахраня?“
Много е различно със социалните мрежи. Участвам, но не активно. Не бих искал да събирам повече гледания от Бийонсе или Риана. Не искам да участвам в тази игра.“
Макартни разказа и как продължава да се движи сред обикновените хора: „Когато бях дете, се возих на автобус. Години по-късно продължавах да го правя. Смятах го за много приземяващо. Харесва ми. Обичам да карам кола. Знам, че не мога да бъда обикновен, прекалено известен съм за това, но това усещане вътре в мен, да се чувствам като себе си, все още е много важно.
Един път отивах към Ню Йорк от Лонг Айлънд с автобус, щеше да ми отнеме три часа. Беше прекрасно, защото се опитвах да завърша дълга книга – „Никълъс Никълби“ от Дикенс. Беше ме завладяла и исках да имам време да чета. Когато някой сядаше до мен и започваше разговор, му казвах, че искам да завърша книгата.
Когато стигнахме до Ню Йорк, се прекачих на друг автобус. Видях, че всички са ме забелязали, но се държаха супер и не казваха нищо. Бяха типични нюйоркчани и гледаха пред себе си. В един момент една чернокожа жена се провикна отзад: „Ти Пол Макартни ли си?“ Аз отговорих положително, а тя продължи: „Какво правиш на този автобус?“, а аз й казах: „Защо не спреш да викаш, а да дойдеш да седнеш до мен?“ Разбрах, че отива да види сестра си и проведохме много приятен разговор. Затова обичам тези разговори, да се почувствам обикновен. Означава много за мен.“